Гълъбина Митева

Гълъбина Митева

21 минути · 

Да прегърнеш дърво... ♥️
Нощес... ПРЕГРЪЩАХ ДЪРВЕТА!
Прегърнах всички дървета по поречието на една Река, Която Знае Да Обича. Едно по едно... Стари, вековни тополи. Имаше вятър. Толкова силен, че люлееше върховете им, които докосваха Небето, и мощните клони приличаха на зелено, развълнувано Море.
Луната мълчеше отгоре. Тя знаеше защо го правя...
Аз също.

Прегръщах ги дълго, тополите! Всички! Една по една...
И, особено дълго - една, която си избрах. (или тя ме избра)
Прегръщах я - докато ПОЧУВСТВАХ, че е съвсем жива!
Точно толкова, колкото вас, колкото мен...
Милвах грапавата й кора, покрита с мъх зелен.

После - седнах до нея.
Облегнах гръб на топлия й дънер, и дълго гледах зелените води на Реката, Която Знае Да Обича.
Повярвайте ми! Наистина знае.
Много повече от нас, хората...

РЕКА, СМЪЛЧАНА ПОД ВЪРБИТЕ -
по Вечния си Път бълбука...
Обрасла с мента... И ракита...
Аз... всяка вечер идвам тука...

Присядам на брега, и пия
с очи водите й зелени...
Стада по залез тука мият
копитата си уморени...

И чановете медни пеят -
над притъмнелите полета...
Мълчи Реката... И люлее
душата тъжна на Поета...

Отмива скритите й рани.
По камъчетата се стича...
Замислена. И умълчана.
РЕКА. А ЗНАЕ ДА ОБИЧА.

ГЪЛЪБИНА МИТЕВА
Снимка - Интернет

Това, което виждат очите на поета - често няма нищо общо с това, което виждат очите на хората....
Някога... възпях една Река.
Преди три години, беше.
Още ми спира (винаги ще ми спира) дъха, когато отида там, на Нейния бряг...
Всеки ден, през всеки сезон...