Идел-Булгар

Даргамер (областен управител) – една новооткрита старобългарска титла

Следните два примера от историята на политическите отношения между България и Източната Римска империя са интересни с употребата на неясни и рядко срещани старобългарски титли. По сведение на Теофан Изповедник за сключване на примирие между българи и византийци, от българска страна във Варна през 774 г. било изпратено едно лице, наречено „Боил" И „Чигат" Рашев 2008: Рашев Р. Българската езическа култура VII – IX век. София, 2008, 273). Известно е, че чиготът (мечоносещ, от иранското чиг - нож) бил един от шесте велики боили в държавата, т.е., член на Върховния съвет на великите боили. Боил също е титла, която е носена от най-приближените хора на владетеля. Сложният израз Боил и Чигат обаче е неразшифрован, защото не е ясно как едно единствено лице може да носи две различни титли. Без съмнение този израз не съдържа лични имена, а титли. В месец септември 812 г. Крум (803-814) праща делегация за мирни преговори в Константинопол за да бъде подновен мирният договор между България и Източната Римска империя, сключен през 716 г. За тези преговори Теофан съобщава: „През тази година Крум, първенецът на българите, повел отново преговори за мир чрез „Даргамер" с Михаил. Писал на Василевсът и за решението си: „Ако не побързаш с мира, по твоя вина ще се отправя с войска срещу Месемврия. Василевсът, като научил това, по внушение на лошите си съветници, не приел мира." (Старобългарски епиграфски паметници. В. Бешевлиев. 8. Триумфални надписи. с. 99). Думата даргамер е неясна, но като правило повечето изследователи я приемат за антропоним, т.е, лично име на пратеника - Даргамер. В някои материали и учебници хипотетичното име Даргамер се преиначава на Драгомир, в други на Добромир и се приписва на някакъв славянски болярин с такова име. Интересно е, че на това хипотетично и недоказано "болярско" име Драгомир е наречено едно село в Пловдивска област, община Съединение. През 1934 г. правителството на Кимон Георгиев води преговори с турското правителство, които завършват катастрофално. Турците заявяват: "Вие коя държава представлявате, 90% от топонимията на вашата държава е турска"! Българската делегация се връща в София и извършва масово побългаряване на османо-турската топонимика в България. Тъй като имената на старобългарските владетели се оказали недостатъчно, в бързината прекръщават тогавашното село Яхларе на Драгомир. В действителност, най-важните дела в предхристиянска България - войни, преговори, присъединяване на нови териториии др. са ръководени от членовете на Съвета на великите боили, тогавашното правителство, най-вече от кавхана и ичирго-боилата и е немислимо лице извън кръга от най-доверените хора на владетеля да води преговори с най-големия враг на държавата. Според Божидар Димитров във всички преписи на Теофан пише "Даргамер", което било старобългарско име. Като имаме пред вид първия пример, поясняващ протоколната практика на римските хронисти, думата даргамер не би трябвало да означава име на пратеника, а титла на пратеника. На пръв поглед даргамер изглежда като напълно непозната и незасвидетелствана на друго място титла, но в същност това не е така. Даргамер може да се разглежда като двусъставна дума, с основа "дарга" и добавка "-мер" (мер = човек, мъж - Произход и значение на наставките "-мир" и "-ман" в българските имена). Семантичната основа "дарга" представлява оригинална форма на една широко известна в ранното и късно Средновековие титла сред много азиатски народи, както от индоевропейски произход (източноиранци и тохари), така от и алтайски произход (монголи). В Монголската империя след Чингиз хан областните управители, натоварени със задачата да събират данъци и да управляват областта се наричали darugha, мн. число darughachi, т.е началници, управители (governors) (Elizabeth Endicott-West, Mongolian Rule in China, Local Administration in the Yuan Dynasty (Cambridge: Harvard University Press, 1989); Idem, "Imperial Governance in Yuan Times,"Harvard Journal of Asiatic Studies, 46.2 (1986): 523-549). Този термин произлиза от персийското داروغه - darougheh - управител, началник (Dehkhoda Persian dictionary: داروغه. [ غ َ / غ ِ] (ترکی - مغولی ، اِ) رئیس شبگردان. سرپاسبانان. داروغه که در زبان مغولی به معنی «رئیس » است یک اصطلاح عمومی اداری است [1]) и е еквивалентен на тюркската титла basqaq (baskak). В руските източници darughachi винаги се обозначават с тюркската титла baskaki. В руските области на Златната орда даругачите просъществували до 1328 г., когато князът на Москва станал зет на хана (kürgen) и придобил правото да събира данъците на всички руски княжества (Charles J. Halperin, Russia and the Golden Horde: The Mongol Impact on Medieval Russian History(Bloomington: Indiana University Press, 1987); Donald Ostrowski, Muscovy and the Mongols: Cross-Cultural Influences on the Steppe Frontier, 1304-1589. Cambridge: Cambridge University Press, 1998). В 1921 г. благородническата титла ноян (noyan) в Монголия била заменена с darga (съвременно произношение на darugha), което значи "началник". В Империята на великите моголи и в Персия darugha е титла на областен полицейски управител. Тази титла е употребявана до 20-ти век и е отменена от Британската империя. В бившите западноазиатски ханства на Златната орда думата darugha означава териториално подразделение: на башкирски - даруга, татарски - даруга, daruğa. Даругата се управлявала от даругачи (darughachi).(Tatar Encyclopedia. Kazan: Tatarstan Republic Academy of Sciences Institution of the Tatar Encyclopaedia. 2002). Като вземем пред вид горните факти за широкото разпространение на персийската и по-късна монголска и монголо-татарска титла darugha - "управител на област, областен началник", можем да предположим, че пратеникът на Крум е носел подобна титла - даруга, дарга, побългарена с наставката -мер (човек, мъж). Даргамер значи "областен управител" и е просто пратеник на Крум да предаде писмо и послание за мир на императора. Той не е можел да води преговори, поради ниския си сан. Очевидно произходът на титлата е персийски и от Персия тя се разпространява както към монголите (XII-ти век), така и преди това към българите (VIII-ми век). При ранните тюрки титлата е непозната и за тази цел те използват думата basqaq (baskak). Освен Даргамер, позната е още една подобна титла при българите - Зиткоимир, написана върху каменния надпис от м. Бял бряг до Преслав. Друга подобна дума - Хойдомир се чете в надпис с гръцки букви върху един съд от времето на Волжска България: Сои Боила Хойдомир [Добрев, П., “Прабългарите. Произход език и култура”, с. 275]. Предположително този надпис може да се преведе като: "съд на боила Хойдомир". Хойдомир може да значи "божи човек, божи служител, свещеник" от общоиранското "худо, хуца" - бог. Интересно е, че подобно име е носел и един римски сановник от славянски (разбирай български) произход - Хотамир (ХОТНАМIРОΣ) и Хотемир (Х[ОТ]ЕМIР) (Ив. Йорданов. Византийски печати (IX-X в), намерени в България. Нумизматика. Нови проучвания. Доклади на националната конференция по нумизматика. В. Търново, 18.11.1994, с. 63-69). В надпис от ранна България се среща титлата (или името?) Зиткоимир. Подобни раннобългарски имена се запазват до късното средновековие. В действителност, познати са огромен брой старобългарски думи (имена или титли) от посочения по-горе вид: Безмер (прозвище или име на бат Баян, първи син на Кубрат - VII-ти век); Татимер (VI –ти век) – старинна форма на Татимир (XIV –ти век); Валдимер - (IX –ти век) - син на цар Симеон (893-927); Гоимер или Гуимер (IX –ти век); Теример - VIII-ти век и др. Подобни раннобългарски имена се запазват до късното Средновековие - Сулимер (XIII-ти век), Тегомир (XV век). Ако думите ДАРГАМЕР, ЗИТКОИМИР, ХОЙДОМИР са титли (професии) при българите, то е възможно и някои от по-горе изброените старобългарски думи да са също титли или професии, впоследствие превърнали се в имена. Горните примери обаче свидетелсват, че българите са употребявали ендемичния за тях суфикс "-мер", впоследствие усвоен от някои славяни, живеещи в съседство или силно повлияни от тях (сърби, руси). Освен титлата "даруга-дарга", още една такава оригинална персийска титла е използвана от българите - "магот", побългарена до "маготин". Наличието на такива чисто персийски титли при българите като "даруга-дарга" и "магот-маготин" говори за тесни контакти между българи и перси от времето преди образуването на българската държава. Още една сходна до горната средноазиатска и международна титла е позната на българите - тилата таркан. Най-ранните тюрки - гьоктюрките (V – VI век), вероятно са взели монголската титла darqan от техните завоеватели, жужаните и са я променили на tarkhan, която се среща в надписите от Кюл Тегин от 731 г. Със сигурност тюркските титли tarxan и tegin са заети от чужд език (монголски), защото техните форми за множествено число не са тюркски, а са tarxat и tegit, носещи монголските (и източноирански) суфикси за мн. число -at, -it. От своя страна обаче оригиналната монголска титла dargan, darkhan произлиза от ранната согдийска дума *tarxant - освободен от данъци (G. Doerfer, Mongolo-Tungusica, O. Harrassowitz, 1985, University of Virginia.). В последствие титлата е възприета от много народи в различна форма: Tarkhan, Tarkan, Tarkhaan, Tarqan, Tarchan, Tarxan, Tarcan or Targan, монголски Dargan, Darkhan, Persian: ترخان; китайски 達干; арабски طرخان. Титлата таркан се среща при много езици от Средна Азия (индоевропейски и алтайски), заета е и в арменски, грузински и руски. При татаро-монголите титлата е равносилна на генерал или военен управител на област. От осетинското tærxon ("спор, доказателство, изпитание) и tærxon kænyn ("да съдя") се възстановява аланската (скитска) дума *tarxan. Най-вероятно tarxan е древна източноиранска дума и титла. Очевидно от наличието на титлата ТАРКАН при българите не може да се прави извод за техния етнически произход, освен ако човек не е крайно пристрастен към една доктрина. Причината е, че това е титла добила извънредно широко разпространение още в периода V – VI век, далеч преди създаването на българската държава. За разлика от нея, титлата darougheh - ДАРГА до X – XI век е известна само на персийците и българите, в последствие става монголска, но никога не е била тюркска. Наличието на чисто персийска титла при българите говори за тесни контакти между българи и перси от времето преди образуването на българската държава. Изглежда фонетичният преход на персийското darougheh (darugha) в старобългарското ДАРГА не е случаен, а закономерен процес. По същия начин е променена при българите и скито-сарматската дума ШАРУВАРИ (дълги широки гащи), засвидетелствана в старогръцки и запазена в пълногласната й форма при съвременните руснаци и украинци: шарувары, на български ШАЛВАРИ. На древноиранската дума daraght (дърво) съответства руското "дерево" и българското "дърво". Още по-пълно съответствие daraght има с "дъргов" - диалектна дума от Чирпанско и Новозагорско, означаваща "втвърден като дърво стрък на узряла царевица и слънчоглед". Ирано-българските промени darougheh - ДАРГА; шарувари - ШАЛВАРИ и daraght - ДЪРВО много приличат на т.н. пълногласие в руския език по отношение на българския: дерево - дърво; город - град, солома - слама, король - крал и т.н. Напълно възможно е т.н. пълногласие при иранците и източните славяни да е общо наследство, а краткогласието при българите да е наследство от иранския език на българите. В старобългарския език са останали голям брой думи, образувани с помощта на суфикса "-чи". При някои от тях основата е старобългарска: "кънига-кънигачи" (книжар), "сок - сокачи" (готвач), "шар - шарчи" (художник), "сан -санчи" (сановник), "сам - самчи" (пратеник), "кръм-кръмчи" (кормчия). При други думи основата е праславянска дума или дума със спорен произход: зид-зидчи (строител), сбор - бирчи (бирник), кораб-корабчи (моряк), таг-тагчи (човек с печат, титла), кръч-кръчи (ковач, железар), крав-кравчи (трапезник), сбор - брич (глашатай), купе-кубачи (ризничар), "казна-казначи" (хазнатар) и т.н. Суфиксът със сигурност не е праславянски. Среща се в раннотюрския език, където е проникнал като заемка от чужд език (източноирански, кавказки, китайски?). Привържениците на хуно-тюркската доктрина приемат, че в старобългарския език този суфикс е наследство от езика на българите, който те приемат за тюркски (но тюркския език е късен!). Тук се допуска най-елементарната логическа грешка, т.н. порочен кръг: приема се, че суфиксът "-чи" е старобългарски, защото, видите ли, българите са тюрки. След това се твърди, че българите са тюрки, понеже в езика си имали тюркси суфикси (-чи)!