Pavlin Dekov

Така например, широко разпространен мит-заемка е, че жената е тази, която дарява с
живот и е самият негов източник. Това е погрешно. Мъжът е този, който дарява живота и
го прави възможен. Той е Ян, той е отдаващият, оживотворяващ принцип. Всеки един
сперматозоид е жив за себе си, когато напуска мъжа (активно Ян-начало). Всички те
търсят женската яйцеклетка, тъй като тя е матрицата, необходима на сперматозоида, за да
развие живота. Яйцеклетката е сбор от материя. Тя няма живот сама по себе си. Тя е среда
(пасивно Ин-начало). Жената износва живота, тя не го създава. Това е много важна
разлика на архетипно ниво свързана с Ин и Ян, която човек трябва да разбере,
абстрахирайки се от пола си, ако иска да схване по-дълбоките енергийни шаблони на
дуалната реалност. Това не е твърдение, което се опитва да принизи жената и нейната
роля, както не е и нашето субективно философско-езотерично мнение за нещата. Това е
наука, стара колкото света и е просто начинът, по който са устроени телата и енергийните
ни системи. На който не му харесва - има проблем със самото естество на реалността.
Всичко това е един много добър пример за заемка, която не се разбира масово. И двата
пола имат равна по важност роля в създаването на нов живот, но имат различна функция.
Това не е състезание. На Земята (Ин) не може да вирее нищо без Слънце (Ян). То е
причината тук да има живот, защото то е неговият носител. В същото време, ако нямаше
Земя, която да бъде среда за този живот - щяхме да имаме просто Ян, който не служи за
нищо. Именно затова те винаги вървят заедно, защото са безсмислени един без друг,
понеже са част от Цялото.
Митът за жената, която дарява живот обаче, служи на рептилоидното съзнание, което
е социално доминирано от женските индивиди. Поддържането на женския пол като център
на тяхната култура, е нещо повече от необходимо.

ЗАГАДКАТА С “ИЗЧЕЗНАЛИЯ” НАРОД МИЗИ – КЛЮЧ КЪМ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

Със сигурност доста хора у нас се чудят кой казва истината за далечното ни минало. В старите теории уверено се твърдеше, че поданиците на хан Аспарух са от тюркски произход. Като обосновка бе предлагано отъждествянането на старите българи с хуните. Напълно бе пренебрегнат факта, че по време на Античността хуните никога не са наричани тюрки. Пренебрегната бе и важната подробност, че хунските глоси медос, страва, камос, а и речното название Вар(Днепър) нямат никаво обяснение на който и да е тюрски език. 

Други учени също поставят корените на народа ни в Средна Азия, но не край Алтай и Енисей, а в региона на Хиндокуш. Подръжниците на това виждане се опират между другото на свидетелството на живелия през XII век Михаил Сирийски за идването на скити от земите около планината Имеон, но не уведомяват своите читатели за това, че Стефан Византийски определя скитите като тракийски народ. Не е спомената и друга важна подробност, а именно факта, че названието на планината Imaus/Ἴμαον е сродно на Imeus и Emona на Апенините, a и Αἵμων/Aemus в Тракия, като най-старото споменато име е това от нашите земи.

Разбира се има и трета теория, според която ние сме потомци на стари балканци, на най-древниия цивилизован народ, който по време на Античността e известен под името траки, т.е. ние българите се яваваме пълноправни наследници на хората, от чиито среди произлизат Орфей, Залмоксис и Спартак.

До този момент няма антропологични и генетични изследвания, които да позволят да се приеме, че корените на народа ни са в далечната Азия. Според новите данни от генетичните проучвания, ние сме твърде далеч от популациите на Индия, Кавказ, а и тюрските народи.(1)*

 За сметка на това, както доминиращия антропологичен тип у нас, също и значителна част от генетичните маркери типични за населението на България, красноречиво показват, че ние действително сме потомци на народа, смаял римляни и гърци със своята сила, смелост, но и духовна извисеност.

Всички, които са запознати със старата ни история, знаят добре, че от IV до XV век, различни автори поставят знак за равенство между българи и мизи. Става дума за най-големия тракийски народ, чиито владения са се простирали от Тесалия (Гърция), до Черноморските степи. Част от тези храбри хора са населявали значителни територии от Западна Мала Азия (Турция) и дори Средна Азия (на север от Иран). Най-важното в случая е това, че от средите на европейските мизи се появават хората, които носят името българи.

Ето поради това е важно да се проучи с подробности историята на европейските мизи – тези, които са отговорни за появата и налагането на името българи. Какво правят професионалистите обаче, вместо да подложат на анализ историята и материалната култура на мизите на север и юг от река Дунав, започват  действия, които някои биха дефинирали като кампания по заличаването на присъствието на дедите ни в древната Източна Eвропа.

Останах огорчен и дори шокиран когато попаднах на работи на траколози и историци надпреварващи се да “доказват”, че в Европа, на юг и север от Дунава никога не е имало мизи (наречени по-късно българи).

Един учен смята, че определена група крайдунавски траки сражаващи се с армията на Рим, е наречена умишлено мизи, за да могат римските легиони да “си спечелят славата на победители на бойци възпети от Омир заради храбростта им.” [1] c.106.

Друг специалист се опитва да ни убеди, че Страбон пише за мизи в Тракия поради това, че искрено е желаел да се съобрази с желанието на императора (Тиберий), който организира провинция Мизия, или пък на стария географ е оказан политически натиск (директен или индиректен) и т.н. [2] c.131.

Страбон не е нито първият, нито единственият, който локализира мизи на Балканите. Не можем да пренебренем писалите за крайдунавските мизи Посидоний, Артемидор, Тацит, Елиан, Тит Ливий, Апиан, Плиний Стари, Клавдий Птолемей, Дион Касий, Луций Аний Флор, Юлий Капитолин, Йордан.

Всички тези стари автори ли са имали една и съща фантазия, или задача - да заблудят света, че Тракия е обитвана от мизи?  Ако по времето на император Тиберий определени хора са се чувствали принудени да споменат мизи, то какво да кажем за хроникьорите писали в по-късни епохи? Тях какво ги е подтикнало да се съобразяват с желанието на отдавна напуснал живота император?

Има и друг хронологичен проблем, който е останал недобре проучен от специалистите. За мизите в Европа е писал Посидоний и то доста по-рано от Страбон, като в случая по-важното е това, че Посидоний е починал преди император Тиберий да се роди. За да подкрепи твърденията си, Страбон цитира и Артемидор, а този автор, подобно на Посидоний е живял преди времето на Тиберий.

За мизи и за това, че те заедно с пеоните (панонците) имат търговско средище в Аквилея е писал не кой да е, а живелия през IV век император Юлиан Апостат [3] c.132. Този владетел не е имал причина да се страхува от отдавна умрелия Тиберий, нито да се съобразява с прищевките му. Намирам за странно, че важното, а и пределно ясно свидетелство е убегнало на нашите специалисти.  

Още по-сериозно става, ако се запознаем със сведението на Херодот относно това, че във времената преди Троянската война (т.е. XV-XIV в.пр. Христа) мизите и тевкрите успяват да постават всички траки под своя власт, като стигат чак до река Пеней [4] VII.20. Бащата на историята представя тези данни около четири века преди император Тиберий да се роди. Знаейки това, можем ли да приемем за логично и научно твърдението, че мизите в Тракия са продукт на желанието на Тиберий?

И друго е важно, за да се покори цяла Тракия, то мизите и тевкрите трябва да са били огромна група хора, иначе не би им се отдало да подчинят своите роднини. Имайки предвид тези подробности, смятам, че е крайно несериозно, присъствето на мизи в Тракия да се тълкува като желание на Тиберий, или стремеж за добиване на слава.   

Тъжното е, че в стремежа си да “докажат”, че в Европа никога не е имало мизи, определени учени прибягват, поне според мен (дано да се лъжа), до некоректно представяне на определени исторически извори. Като пример може да се посочи твърдението, че “Апиан съобщава, че не е успял да намери информация за мизите.” [2] c.123 (bel.527).

Реално (поне по мое мнение) нещата стоят съвсем различно. На Апиан и през ум не му е минавало да казва, че не е намерил информация за мизите. Този автор пише следното: “Марк Лукул, братът на Лициний Лукул, който водеше война с Митридат, потегли срещу мизите и стигна до реката където шест гръцки града бяха разположени съседно на земята на мизите, а по-точно Истрия, Дионисополис, Одесос, Месембрия, Калатис (?) и Аполония, като от последния той докара в Рим голяма статуя на Аполон, която в последствие бе положена на Палатинския хълм. Освен това, аз не успях да намеря други неща, които Римската Република е сторила на мизите. Те не бяха задължени да плащат данък на Август, а на Тиберий, който бе следващия император. “ [5] App. Ill. 5.30

Ето и текста от работата на Апиан, всеки, който желае може да направи проверка: “Marcus Lucullus, brother of that Licinius Lucullus who conducted the war against Mithridates, advanced against the Mysians and arrived at the river where six Grecian cities lie adjacent to the Mysian territory, namely, Istrus, Dionysopolis, Odessus, Mesembria, Catalis, and Apollonia;¹ from which he brought to Rome the great statue of Apollo which was afterward set up on the Palatine Hill. I have found nothing further done by the Roman republic as to the Mysians. They were not subjected to tribute by Augustus, but by Tiberius, who succeeded him as Roman emperor.” - App. Ill. 5.30

Виждаме, че в един кратък фрагмент Апиан съобщава няколко пъти за мизите, като уточнява, че не разполага с данниза други неща сторени от римляните на мизите, освен разказаното в писанията му. Мисля, че това е доста по-различно от твърдението на някои наши учени (и преподаватели ), че Апиан не е успял за намери информация за мизите.  

Разбира се, сред изследователите на нашето минало има и изключения. Срещат се такива хора, които не само смятат, че е имало мизи в Европа, но дори дават ценното указание, че по време на Античността, определена група от тези мизи се е смесила с част от гетите и така се е оформило ново племенно образувание.

За това пише в своя работа Кирил Влахов подлагайки на анализ личното име Гетомиз. Разграничаващ се от скептицизма на своя колегa Димитър Дечев, Влахов смята, че Гетомиз е човек от средите на племенно обединение нагетите и мизите обитаващи Северното Черноморие, по-точно земите край Олбия [6] c.57-58. *(2).

Кога е положено началото на въпросното племенно обединение е трудно да се каже, тъй както е трудно да се определи кога са се появили обединенията на медо-витините, дио-бесите, мизо-македоните и т.н. Едно е сигурно, станало е в дълбока древност защото има сведения за мизо-гети на север от Персия по времето на Кир Велики – VI в.пр. Христа.

Херодот  нарича въпросните мизо-гети масагети и ги причислява към семейството на скитите, нека не забравяме обаче, че Стефан Византийски определя скитите като тракийски народ. Трябва да се добави и важната подробност, а именно това, че  масагетите (мизо-гетите) Йордан гледа като на част от гетите [7] X (61). Това разбира се е справедливо защото мизи и гети са хора, които делят един произход с останалите “траки”. Страбон казва това без увъртане [8] VII.3.2.

Прокопий е виждал тези мизо-гети, познати и като хуни, но и дума не отваря за някакъв  особен външен вид, различен от този на европейските народи. По-рано, друг летописец – Приск Панийски посещава резиденцията на Атила и също не определя външния вид на хуните като екзотичен. Приск дори не може да направи разлика между хуните и балканските  поданици на Римската Империя.

Този факт някакси убягва на поддръжниците на старите теории. Никой от тях не проявава желание да обърне внимание на описанието на външния вид на мизо-гетите.

Става дума за тяхната особена прическа – темето бива подстригано, а косата в задната част на главата е оставяна дълга. Това не е азиатски, а древен балкански обичай, практикуван от “траките” абанти и мизи, като дори името на прическата е тезеида – по името на пеласга Тезей.

Прокопий от друга страна нарича абсолютно същата прическа хунска мода: “But the hair of their heads they cut off in front back  to the temples, leaving the part behind to hang down to a very great length in a senseless fashion, just as theMassagetae do. Indeed for this reason they used to call this the "Hunnic" fashion.” - Proc. SH. VII.10 (2)*

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Procopius/Anecdota/7*.html

Oсобената прическа на мизите и мизо-гетите обяснява един интересен фрагмент от Именника (на българските князе).Taм е казано следното: “сii ҃е кнѧз. дръжаше кнѧженïе обону страну Дунаѧ. лѣтъ. ҃ф.҃еі. остриженами главами.“ - Тези петима князе държаха князуването от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави (4)*

Прическата е била популярна у нас до ново време. Хайтов дава описание на Ангел Войвода, който бръснел главата си, но оставял дълъг перчем коса [10] с.127. Обичаят се запазва до началото на ХХ век. Изоставянето на тази особена практика според Петър Берлиев се дължи на погрешното вярване, че произхода и е турски.

Важно е да се спомене това, че старобългарските земни валове, типичното жилище – полуземлянката, стопански методи като съхраняването на житото в ями и т.н. не са неща възнинали в Азия, а са типични за древното балканско население.  Данни за това могат да бъдат намерени в работите на учените Никулице, Китов, Агре и др. Уви, тези неща не са известни на по-голяма част от широката публика.

Приемем ли, че мизите са били най-големия древнобалкански народ, чиито селища са се простирали не само на Балканите и в Черноморските степи, но също в Анатолия и Средна Азия, нещата си идват на мястото и всички загадки изчезват.

Става ясно защо дедите ни са наричани ту траки, ту скити, ту хуни. Мизите спадат към тракийския етнос, към който спадат също и скитите според Стефан Византийски. Обединението на мизи и гети, те. мизо-гетите живеят на север от Персия (Иран) като са били в контакт също с тюрки, индийци, китайци. Тези мизо-гети са станали известни и катохуни, което според мен означава господари, благородници и може да се обясни със стблг. унии-по-добър, т.е.благороден.

След войната с Кир Велики през VI в. пр. Христа, част от мизо-гетите се завръщат по родните места в Черноморските степи. За това разказва Йордан в работата си “Произход и деяние на гетите” като употребява за хората наречени от Херодот масагети (мизо-гети) названието гети:

Няма никаква мистерия в това един народ да се засели в различни територии. Родната земя на саксите е в Северна Германия. Част от тези сакси заминават с роднините си англите за Британия и там се обединяват (както се обединяват гети и мизи). Други сакси пък се установяват в Трансилвания (Румъния).  

Не е трудно да се каже, че родната земя на мизите са Балканите, че оттук (според Страбон) една част тръгва за Анатолия и се заселва там, а друга част (според Йордан) се установява в Средна Азия, на север от Персия. Това би обяснило защо дедите ни са наричани с различни имена, но би станало ясно и, че сме потомци на местен народ, който е играл важна роля не само в европейската история, но и в историята на народите на Азия. Това виждане, за жалост не съвпада с общоприетите (но недоказани теории), на които все още се робува.

Струва ми се, че точно поради това са направени опити да се внуши, че мизи в Европа никога не е имало и, че отъждествяването на българи с мизи ще да е било грешка. Да обаче тази “грешка” я правят голям брой автори и то в продължение на 1100 години! Дали пък не се бъркат тези, които смятат, че българите няма как да са потомци на мизите и сродните на мизите хора?

За да се обслужат старите и наложени от чужденци теории, бива отричана и безценната за историята ни карта на Св.Йероним - IV век. На нея пише Mesia hec & Vulgaria – Мизия, също и България. Тази карта обяснява защо Йоан Никиуски пише за провинция България когато разказва за бунта на предвождащия българи Виталиан (512-513) година.

Макар част от дедите ни да са живели в пределите на Римската Империя, те все пак са имали известна автономност, която според мен е дадена от Константин Велики. Тази автономност е пазена ревностно и поради това Виталиан повежда българите си срещу император Анастасий.

През IV век, в Европа има две държави – Римската Империя и България. А на север от Дунава, в свободните територии държавността ни е възстановена (макар и непризната от Рим) още през II век, или както е казано в “Именника” -515 години преди времето на княз Аспарух (Исперих кнѧз). 

Това е нещо уникално, a и повод за гордост. Това е свидетелство за силата на духа на народа ни. След всяко падение ние успяваме да се изправим и да надвием враговете си. Дедите ни са били посичани, горени, изтезавани, продавани като стока по пазарите на Ориента, но ето – нас все още ни има и ще ни има и в бъдеще. Този, който е роден в огъня не може да загине от огън. Този, който е роден на бойното поле може да бъде подтискан само временно. Този, чиято душа е светла няма да бъде погубен от злото, а ще го надмогне и преживее.

Pavlin Dekov

Така например, обичайна практика в Древен Египет, дори след отпадането на
матриархалния модел, била фараоните да се женят за сестрите си, за да продължат
династията по женска линия. Нерядко тези съпруги са полусестри на фараоните, родени от
техните майки, но от различни бащи, защото от значение за династиите е генът, предаван
по майчина линия (точно както е днес при евреите). Вече съставените генеалогични карти
сочат, че колкото и многочислени да са непрекъснатите династични линии в Египет, ако
фараонът умре без наследник от мъжки пол, въпросните династии единствено се
преименуват и преномерират. Важно е съпругата на фараона да остави наследница и
началото на нова династия по правило слага бракът на тази нейна дъщеря с мъж от друг
род. Тези генеалогични карти показват и че повечето фараони имат няколко, неслучайно
подбрани съпруги и често сключват брак с жени от родове с кралска кръв от Месопотамия,
дали началото на ранните фараонски династии. В подобни случаи престолонаследниците
се женят за дъщерите на втората, или друга, по-млада съпруга на своя баща и по този
начин продължават на пръв поглед патрилинеарната линия на унаследяване, но всъщност
затвърждават в следващите поколения кръвта по женска линия.
Матрилинеарният династичен произход може да бъде проследен хиляди години назад
във времето до самата зора на писаната история, когато великият АН-У, Повелителят на
Небето, бил на Земята. За да припомним някои неща от “Документите Тера", негови
съпруги са сестрите му: Анту (от страната на Орион), Повелителката на Небето и Ки
(сирианка, нямаща нищо общо с Орион, но имаща връзки с други извънземни раси). АН-У
има двама сина: ЕН-ЛИЛ (син на Анту) и ЕН-КИ/ЕА (син на Ки). ЕА има две съпруги,
едната от които е неговата полусестра НИН-ХУР-САГ, Повелителката на Живота. ЕН-
ЛИЛ също има две съпруги, едната от които също е НИН-ХУР-САГ. Тя е съпруга и на
двамата си царствени братя и в книгата вече бе обяснено подробно „защо", точно както
трябва да сте разбрали защо е имало подобна традиция и в Древен Египет.

Pavlin Dekov

В миналото, малко преди изтеглянето на основната група извънземни, жреческата
каста (SHET-U), която била посредническата група между хората и боговете, била отчасти
съставена от синекръвните влечугоподобни, които имали съотношение 50/50 между
човешки и рептилоидни гени. Това са днешните кръвни линии, които хората обичат да
наричат „илюминати". Те помолили сирианците за помощ относно всекидневната
поддръжка на техните човешки форми (това изисква пиене на човешка кръв). Сирианците
решили, че снабдяването на хуманоидните хибриди с човешки хормони и кръв и
вкарването им в променената животинска форма, ще бъде най-лесният начин това да бъде
направено незабелязано от населението. Животното, което хората от Близкия Изток
използвали за жертвоприношения, било дивия глиган. Сирианците го избрали за база на
този нов вид животински хибрид. Човешката генетика била смесена с тази на дивия
глиган, за да се създаде опитоменото прасе. Това животно било ежедневно сервирано на
SHET-U, като метод за временно поддържане на тяхната човешка форма, докато те
опитвали да намерят истински човек за тяхното жертвоприношение. И понеже
опитоменото прасе е комбинация от човешка и животинска генетика, ядейки го, това се
превръща във форма на човекоядство. Това обяснява защо евреи и мюсюлмани смятат това
месо нечисто за ядене. Ето защо и прасето е смятано за едно от най-интелигентните
животни на планетата Земя, ето защо кожата му може да бъде присадена направо на човек
в случай на изгаряне и ето защо клапаните на сърцето на прасето могат да бъдат
използвани с малки спънки и при хората. Противораковите лекарства и други химикали са
често тествани върху прасетата преди да бъдат дадени на хората. С някои уговорки
прасето може да бъде смятано за генетична форма на човечеството. Същото се отнася и за
котката, но в по-малка степен. Тя е друго изкуствено създадено животно по линия на
атлантските генетични експерименти. Котките имат кръвни групи А, В и АВ, подобно на

SPAROTOK - ИСТИНСКАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

И това, ако не е доказателство, че ние българите сме древен балкански народ, чиято роля във формирането на европейската култура е огромна!

Не на последно място идват доказателствата от областта на генетиката. Проучване на населението от Ласити, Крит доказа, че част от хората са сродни на балканците. Става дума за общите маркери J2 и R1a, които присъстват при около 40% от българите.

Какво повече можем да искаме? Разполагаме със свидетелството на Омир, за особения статут на пеласгите наречени богоравни. Най-древните минойски топоними имат паралели в Тракия и Троада. По-най-древните минойски документи се срещат тракийски лични имена като Арес, Тетус, Диза, Питак и др. Както критската йероглифна писменост, така също появилите се след нея Линеар А и Линеар Б са свързани с доста по-старите писмени знаци от Балканите, а което е по-важно – критските писмености имат отражение в българските руни и глаголица.

Генетиката просто затваря кръга и дава солидно оръжие в ръцете на учените. Те трябва да го използват, за да се сложи край на срамните лъжи мърсещи името на предците ни, а и на народа ни като цяло. Ние в никакъв случай не сме потомци на късни пришълци, които съдбата е събрала през прословутата 681-ва година, а пълноправни наследници на хората създали най-ранната европейска цивилизация и дали огромен принос в появата на по-късната, но не по-малко блестяща Минойска цивилизация.

Стотици минойски документи очакват разшифроването си, но ключът за тях е българският език. Спекулантите могат още няколко века да се опитват да разчетат древните послания чрез гръцки, хетски и т.н., но няма как да успеят. Пак повтарям – българският език е ключът по простата причина, че древните документи са създадени от нашите предци и този, който иска да разбули минойските загадки, ще трябва да научи български.

ТАЙНИТЕ НА ОСТРОВ КРИТ, ИЛИ ЗАЩО СЛЕД ВРЕМЕ ЧУЖДЕНЦИТЕ ЩЕ УЧАТ БЪЛГАРСКИ

В древността остров Крит е бил известен като особено място. Вярвалото се е, че там ca родени гръмовержецът Зевс и Дионис-Загрей. Един от най-прочутите владетели на острова е цар Минос – създателят на огромен и красив дворец, а и на Лабиринта. Този цар и син на Европа – благородничката, по чието име е назован континента ни. Самата Европа е сестра на Кадъм – човекът, за котото се е смятало, че е създал, или поне донесъл азбуката на Балканите.

На остров Крит е почитана и великата богиня-майка Ида. На нея са наречени извисяващата се високо планина Ида, а и пещерата Ида, в която според древните митове е отледан бог Зевс. Съвсем естествено, пещерата става място за поклонение.

Несъмнено, Минойската култура, наречена така по името на цар Минос, заслужава уважение. Строителското майсторство на древните обитатели на Крит е завидно, а способността им да създават красиви стенописи удивява дори в ново време. Хората на цар Минос са умеели да правят изящна керамика, хубави бижута, внушаващи страх оръжия. Известно е също, че са умеели да търгуват на големи разстояния и така са събрали огромно богатство.

Качествата на минойците карат учените да вярват, че на остров Крит е люлката на европейската цивилизация. По времето на Артър Еванс и Уил Дурант, никой още не е знаел, че Крит е само колония на хората, при които най-рано блесва искрата на познанието, но за това ще говорим след малко.

Правени са много спекулации относно произхода на древните минойци. Едни учени се опитват да изкарат поданиците на Минос гърци, други смятат, че са хето-лувити, трети пък вярват, че се касае за особен клон на семейството на семитите.

Несъмнено, бивайки най-важният търговски център в Средиземноморието, Крит става дом на търговци от различен произход. Преди около две хиляди години Страбон предава виждането на Омир, че митичният остров е обитаван от различни по произход хора. За една група от тях е използван особен епитет – богоравни. Става дума за пеласгите, тях създателят на Илиада и Одисея слага наравно с боговете на стария свят и това не е никак случайно.

Точно пеласгите, които са част от тракийското семейство, са основателите на Минойската цивилизация. През 50-те години на ХХ век, сравнявайки древната керамика на Балканите и изящните съдове от остров Крит, проф. Бедржих Хрозни стига до заключение, че траките са едни от основоположниците на културата на Крит.

По-късно, през 70-те години на ХХ век, подлагайки на анализ имената изписани с Линеар А, холандският учен Петер Ван Сусберген стига до заключение, че по удивително старите плочици се срещат тракийски лични имена.

С Линеар А са гравирани и предмети от злато, като на златен пръстен намерен в гроба на критски благородник е отбелязано и името на тракийския бог Арес. Акад. Владимир Георгиев прави опит за дешифровка на древното послание от пръстена, разчита името Арей (Арес), но смята, че това е хетския бог Яриш. Хетите действително почитат бог на войната и чумата носещ името Яриш, но той не е техен, както не са техни Епта (Ебат), а и Перва (Пирва). Култът към тези божества е предаден на хетите от старите балканци влезли в историята под името траки.

След като в най-древните критски документи са запечатани тракийски лични имена като Арей, Диза, Питак, Тетус и др., би трябвало да очакваме учените ни да определят народът на Орфей като основоположник, или поне един от основоположниците на Минойската цивилизация, както прави преди повече шестдесет годни проф. Хрозни.

Уви, такова нещо няма, не ми е известно дори някой наш изследовател поне да е направил опит да възстанови истината за далечните ни предци. Не само керамиката и личните имена гравирани по златни предмети и глинени плочици показват, че старата критска цивилизация е създадена от траки. За това свидетелстват и топонимите на остров Крит: Ида, Пергам, Даво, Гординия (Гортиния), Сетоя.

Ида и Пергам се срещат и в Троада – дом на трако-трояните. В Южна Тракия са разположени Идака и бистонския Пергам. Критското селищно име Даво се среща като елемент ва старобалканските названия Даос-дава, Ита-дава, Десу-дава. Гординия несъмнено е съпоставима с името на фригийската столица Гордион, изтълкувано от Ото Хаас и др. с думата градъ-град, селище. Намиращата се в покрайнините на Крит Сетоя не просто се обяснява със стблг. сентьнъ-краен, последен, но намираме и паралел в Сети-дава – най-северното дакийско селище разположено недалеч от изворите на река Висла.

Самото име на Кносос столицата на Крит, е сродно на българския топоним Книшава, който акад. Иван Дуриданов определи за тракийски и изтълкува като ерозирало място.

Който е запознат с географията на Кносос, знае, че това селище е разсечено от река Кайратус.

Уви, такова нещо няма, не ми е известно дори някой наш изследовател поне да е направил опит да възстанови истината за далечните ни предци. Не само керамиката и личните имена гравирани по златни предмети и глинени плочици показват, че старата критска цивилизация е създадена от траки. За това свидетелстват и топонимите на остров Крит: Ида, Пергам, Даво, Гординия (Гортиния), Сетоя.

Ида и Пергам се срещат и в Троада – дом на трако-трояните. В Южна Тракия са разположени Идака и бистонския Пергам. Критското селищно име Даво се среща като елемент ва старобалканските названия Даос-дава, Ита-дава, Десу-дава. Гординия несъмнено е съпоставима с името на фригийската столица Гордион, изтълкувано от Ото Хаас и др. с думата градъ-град, селище. Намиращата се в покрайнините на Крит Сетоя не просто се обяснява със стблг. сентьнъ-краен, последен, но намираме и паралел в Сети-дава – най-северното дакийско селище разположено недалеч от изворите на река Висла.

Самото име на Кносос столицата на Крит, е сродно на българския топоним Книшава, който акад. Иван Дуриданов определи за тракийски и изтълкува като ерозирало място.

Който е запознат с географията на Кносос, знае, че това селище е разсечено от река Кайратус.

Уви, такова нещо няма, не ми е известно дори някой наш изследовател поне да е направил опит да възстанови истината за далечните ни предци. Не само керамиката и личните имена гравирани по златни предмети и глинени плочици показват, че старата критска цивилизация е създадена от траки. За това свидетелстват и топонимите на остров Крит: Ида, Пергам, Даво, Гординия (Гортиния), Сетоя.

Ида и Пергам се срещат и в Троада – дом на трако-трояните. В Южна Тракия са разположени Идака и бистонския Пергам. Критското селищно име Даво се среща като елемент ва старобалканските названия Даос-дава, Ита-дава, Десу-дава. Гординия несъмнено е съпоставима с името на фригийската столица Гордион, изтълкувано от Ото Хаас и др. с думата градъ-град, селище. Намиращата се в покрайнините на Крит Сетоя не просто се обяснява със стблг. сентьнъ-краен, последен, но намираме и паралел в Сети-дава – най-северното дакийско селище разположено недалеч от изворите на река Висла.

Самото име на Кносос столицата на Крит, е сродно на българския топоним Книшава, който акад. Иван Дуриданов определи за тракийски и изтълкува като ерозирало място.

Който е запознат с географията на Кносос, знае, че това селище е разсечено от река Кайратус.